БЛИЗКА СРЕЩА ОТ НУЛЕВ ВИД Лъчезар Вачков

Илюстрациите в настоящото издание са създадени с помощта на генеративен изкуствен интелект (OpenAI's ChatGPT). Те не представляват произведения, обект на авторски права на конкретно физическо лице и се използват в съответствие с условията за ползване на OpenAI. Съгласно условията на платформата, авторът на тази книга има право да използва, разпространява и адаптира тези илюстрации в рамките на настоящия проект.

БЛИЗКА СРЕЩА ОТ НУЛЕВ ВИД

Лъчезар Вачков

Високата етичност на автора го задължава да предупреди евентуалния читател за следното:

Тази история съдържа само безсмислици. Не се подвеждайте, всичко това не може да се случи. За съжаление текстът изтече предварително в публичното пространство. Течът донесе непоправими щети. Започнаха да ме питат:

Първо: не съм ли гледал филма „Близки срещи от трети вид“, та се подигравам със сериозни работи? Гледал съм го. Такива филми ме накараха и аз да опитам да осветля възмечтания за човечеството миг – срещата с друга цивилизация.

Второ: уважавали били моето родолюбие, но не е ли прекалено? Не можеше ли основните герои на разказа да бъдат от друга държава на Европейския съюз, примерно някоя западна? Прави са, можеше.

Трето – с най-много възражения: защо така елементарно се заигравам с любовта, макар и в самия край на съчинението? Веднага отговарям, че исках да предупредя човечеството с последните думи от текста: „Една необуздана страст може да порази цели цивилизации. Любовта е страшно нещо.“

Авторът

* * *

Често се занасят с мен за чадъра. Нося го отдясно и отзад, закачен за колана. Той не се сгъва, от старите е, но е много здрав. Вземам го само когато може да вали, а трябва да обслужвам прелеза. Днес съм се стегнал в работата по необходимост, по причина на снощното напиване с компанията, довело до гласно изказани убеждения, които се хвърлях да защитавам, готов да рискувам живота си. Сега не ги помня, но бяха дълбоко изстрадани. Не пия много, но и малкото ме впечатлява така, че приятелите ме принуждават просто да млъкна. Бързият за Бургас току-що премина, оглеждам коректно ли са вдигнати бариерите. Сетих се, снощи като че ли ме уверяваха, че думата коректно е крайно неподходяща, когато иде реч за верността на семейната жена. Не вали, а и няма как, след като живо облаче няма по небето. Нещо съм сбъркал с чадъра, но той не пречи. Бързам да се прибера в бунгалото, близо до телефоните и най-вече до вързопа списания „Космос“ от 1965 година. Подариха ми го срещу три лева в пункта за скрап, с добавка „Защото си наш човек!“, при което на добра воля добавих още три за окръгляване до шише наливна. Падам си по фантастиките, научните, разбира се. С вълнение чета за конспирациите, за нашите ракети и за разните НЛО, които ни окръжават. Става привечер и наоколо притъмнява. Затварям вратата, тогава кантонът светва отвътре в невъзможно бяло, бяло като, като… няма такова бяло. А и не ми стига време да мисля за това, просто защото спрях да мисля. За миг само се учудвам, че животът ми не преминава като на кино. Иначе бял тунел има. Ще се появи ли да ме посрещне и баба Ефросина, която се помина преди месец на деветдесет и четири?

* * *

Ако бяха земни, решително можеше да се каже, че лицата им излъчваха смесени чувства, почти всички свързани със страх, че от Центъра ще има безапелационни наказания за тъпата грешка. Но седмината чуждоземци нищо не излъчваха, поради това, че в тяхната цивилизация не съществуваше страх. Замени го безграничен гняв, чувство, което е изключително развито в този самоосъзнал се сектор от материята. А и не можеха да излъчват нищо, тъй като, гледани отстрани, понятието „лице“ не съдържаше абсолютно никакъв смисъл. Всички бяха ярко цветни в баграта глогово зелено по земната система РАЛ. Това означаваше, че умират от яд. Космическата им раса променяше цветовете на тялото си в зависимост от настроението. В работни отряди като този всеки от тях имаше персонална мисия, събираха се и обсъждаха заедно само в краен случай. А този беше такъв, дори съвсем краен. На кръглия диван лежеше техният позор. (Културният представител би отбелязал, че е неуместно да се дефинира така човешки екземпляр, а Дипломатическият агент би го подкрепил. Вдъхващият доброта добронамерено би се солидаризирал и с двамата.) Чуждоземците гледаха с празен поглед легналия, но други някакви сетива го преценяваха, а инстинктите им все по-задълбочено подсказваха, че ги чакат тежки ядове. Земният жител се оказа висок, жилав, на около 55 земни години, с леко посивяващи коси и плътни мустаци, дълъг прав нос, тъмни очи, широки длани. Главата му красеше жълта шапка с червени шарении, кожена чанта стягаше кръста му. В ръката си държеше пособието, с което земляните се пазят от дъжд – твърде голям чадър. Някак беше попаднал в обсега на телепортацията. Бяха в състояние да разберат, че по земята човекът крачи с умерена походка, а очите му са свикнали да шарят неуморно.

Сега те бяха неспокойно затворени. Нямаше как, трябваше да го приведат в активно комуникационно състояние, тоест да го събудят. Рутинната телепортация от кантона до невидимата Сфера в околоземна орбита очевидно бе преминала без летални следствия. Целокупният технически отговорник извика подходящата умна машина, тя се надвеси над невиждащия безсловесен и след минута той отвори очи. Машината регистрира в своята памет повишено наличие на газообразен алкохол край индивида и се затътри към шкафа си. Целокупният технически отговорник погледна околните някак гордо. Впрочем той почти нищо не знаеше за технологиите, по-скоро само организираше умните машини, а най-точно – беше техен диспечер.

* * *

Човекът отвори очи, в които се таеше безмерен ужас. Надигна се и седна с проникновената мисъл, че не може да пророни дори звук. Изгледа околните и се сети, че напоследък Хелоуинът се оказа незаменим празник за българина. Човекът предположи, че четирима от тях са мъже, а жените са три. Или обратното? Чак по-късно научи, че наистина са два пола, но съвсем не като земните. Сега знаеше само, че е похитен в къща на ужасите. Това чувство се окръгли след като чу невъобразимите звуци, които съществата започнаха да си разменят. Това бяха гласно изразени размисли, които означаваха следното:

– Няма да стане… Ама никак! Само като го гледам… – натъжи се Комуникационният експерт.

И тази неизмерима горест имаше основание, защото вещаеше провал на кариерата му. Гласът му звучеше като поредица от падащи закачалки на дъното на празен гардероб.

Дипломатическият агент също си представи лично бъдеще по планетите на всеизяждащите:

– Пет години подбор! Прецизно наблюдение на хиляди, после стотици! Избор на най-подходящия! Професор, ерудит с феноменална памет, популяризатор, телевизионен водещ… И накрая – бръкнал си в чувала с котката.

Това за котката научи от Решаващия и разрешаващ, дълбоко привързан към земните изрази ръководител. В космическия район на Дипломатическия нямаше жива котка, но разбираше за какво говорят земните.

– Нашата велика култура да премине през този?.. – думите му се спухаха като кратка кихавица в претъпкана чакалня на гара.

Дори Вдъхващият доброта не се реши да му направи пастелна забележка за „този“.

Целокупният технически отговорник мълчеше дълбокомислено. Вместо избрания сред десетки хиляди по целия свят, умната машина, която слезе да извърши процедурата по задигането и пренасянето му, бе взела едного „на случаен принцип“. От всичките седмина на борда на Сферата само Разузнавачът знаеше, че за собствено улеснение машините-роботи често ползват услугите на така наречения от земните „изкуствен интелект“. Някъде в тази колаборация бяха разменени буквата „О“ с цифрата „0“. Изглежда това е традиция за цялата вселена.

Последва благозвучен глас, който в началото наподобяваше скъсване на болт при пренатягане, а после застърга като при запалване на стар автомобил. Говореше Решаващият и разрешаващ, върховният ръководител на мисията. Той сравнително рядко се появяваше пред другите – по веднъж на няколко месеца. Предстоеше му пенсиониране, а за неговата планета това означаваше, че ще му забранят да работи каквото и да е и ще живее само с това, което е скътал. Ако е успял да го стори. Тази пенсионна система се оказа изключително благоприятна за чуждоземното общество. Той каза:

– Продължаваме! В Регистър 34 не е указан такъв случай и действаме според стандартната процедура. И без това едва ли някой от нашите се интересува от този контакт. Нека да научим кой и какъв е, пък не се знае що за заек ще изскочи от този храст.

Решаващият и разрешаващ и тук следваше традиционната мъдрост на земляните, макар и да не успя да разбере дали това е животно или нещо друго.

Измъкнаха машината за превод на езика. Тя дълго мълча, тъй като представителят на земната култура успяваше да произведе само няколко нечленоразделни, труднопреводими звука. Бавно човешкият индивид запреглъща и зашепна, но що-годе смислена звукова вибрация дойде доста по-късно.

– Къде съм? Кои сте вие?

После щеше да съжалява и за двата въпроса.

Първата стъпка на историческия контакт изненадващо се оказа галантна – външният им вид би могъл да го подтикне към въпроса: “Какво сте вие?“ или към нещо още по-сурово. Едно на нула за Земята. (По-късно се оказа, че в най-популярната игра на извънземните първото попадение се броеше направо за 1000 точки.)