"Не знам точно!" отвърна Алиса, трескаво плъзгайки пръсти по светещия червено панел. "Изглежда, че достъпът до централния кристал е задействал протокол за сигурност от най-високо ниво. Сигналът… той не е просто локален. Излъчва се навън. Към… не мога да определя точно. Координатите са криптирани с нещо, което никога не съм виждала."

"Навън? Към кого?" намръщи се Елиас. Мисълта за тайните общества, които дишаха във врата им, го накара да потръпне. Дали те вече знаеха? Дали сигналът беше за тях?

"Не мога да бъда сигурен," прошепна Майкъл, очите му затворени, съсредоточен върху енергиите в залата. "Но това, което идва… не е човек. Не е и като ледения демон. То е… старо. Съзнателно. Част от самата структура."

Пулсирането на кристала се забави, но воят не спря. Вместо това, той се трансформира в нисък, резониращ тон, който сякаш проникваше директно в съзнанието им. От тъмния коридор се разнесе едва доловим звук – ритмично, плъзгащо се движение, което приближаваше. Не бяха стъпки, а нещо по-плавно, по-неестествено.

"Нещо идва," потвърди Джейкъб, напрягайки слух. "Не ми харесва това."

Елиас се огледа. Залата беше огромна, но нямаше къде да се скрият. Централният кристал пулсираше като гигантско, будно сърце, а контролните панели светеха като обвиняващи очи. Коридорът беше единственият друг изход, но да се втурнат в непознатия мрак, докато нещо ги преследва, изглеждаше като самоубийство.

"Майкъл, можеш ли да го спреш? Или поне да разбереш какво иска?" попита Елиас.

Майкъл отвори очи, в които се четеше смесица от страхопочитание и тревога. "Това не е нещо, което може да бъде 'спряно' с конвенционални средства, Елиас. То е… пазител на знанието. Може би страж. Трябва да покажем, че не сме заплаха, че сме… достойни."

Плъзгащият се звук спря точно пред входа на коридора. За миг настана пълна тишина, по-напрегната от воя преди малко. После, от мрака бавно започна да се оформя фигура.

Тя не беше от плът и кръв, нито от лед. Беше съставена от преплетени нишки светлина и сянка, постоянно променяща формата си, но запазвайки общ силует – висок, строен, с нещо като дълги, влачещи се ръкави или крила. Нямаше ясно различими черти, освен две точки от концентрирана, студена светлина там, където би трябвало да са очите. Тези очи се фокусираха върху всеки от тях поред, сякаш сканираха душите им.

Никой не помръдна. Дори Джейкъб не смееше да стреля по нещо толкова нематериално.

Съществото не издаде звук, но в умовете им прозвуча глас – не като думи, а като поток от образи, емоции и чисто знание. Беше древен, безкрайно уморен, но и изпълнен с непоклатима решителност.

* Нарушители. Защо будите Сърцето? Защо търсите това, което бе погребано? *

Гласът беше едновременно въпрос и обвинение. Елиас усети как коленете му омекват под тежестта на менталния контакт.

"Ние… ние сме изследователи," отговори Елиас мислено, опитвайки се да проектира увереност, която не изпитваше. "Търсим знание. Идваме с мир."

Очите на съществото проблеснаха по-ярко. * Мир? Вашата раса познава ли тази дума? Вашето присъствие активира защитите. Вашият свят умира заради собствената ви алчност. Какво знание търсите тук, освен още сила, с която да рушите? *

Потокът от образи показа войни, замърсяване, топящи се ледове – всичко, което Елиас се надяваше да предотврати с мъдростта на Криос.

"Има и други като нас," намеси се Алиса, умът й бързо се адаптира към необичайната комуникация. "Такива, които искат да използват вашите знания за разруха. Сигналът, който беше изпратен… той ще ги доведе тук."

Съществото сякаш се поколеба за миг. Светлинните нишки, от които беше изградено, затрептяха. * Други… Да. Сенките винаги следват светлината. Те са предупредени. Но и вие сте предупредени. *