Разделената земя: Македонска Голгота Ивелина Дюлгерова

От Авторката

Скъпи читатели,

Написването на „Разделената земя: Македонска Голгота“ не беше просто творчески процес, а дълг. Пътуване в една рана, която все още кърви в историческата памет на българския народ. Темата за Македония, за нейната насилствена подялба и за страданията на българите там е толкова болезнена и сложна, че докосването до нея изисква не само исторически познания, но и дълбоко съпреживяване.

Исках да разкажа тази история не само като писател, но и като българка, която чувства тежестта на миналото и несправедливостта, сполетяла стотици хиляди наши сънародници. Исках да дам глас на онези, чиито гласове са били заглушавани десетилетия наред под чужда власт – гласът на македонските българи, чиято съдба беше брутално прекършена от геополитически игри, алчността на съседите и страха на Великите сили от обединена и силна България.

Защо беше разкъсана тази земя? Защо един народ, обединен от език, вяра, култура и самосъзнание, беше разделен между три държави? В романа се опитах да покажа сложния възел от причини: вековните стремежи на Сърбия и Гърция към териториално разширение за сметка на българското етническо землище; тяхната агресивна пропаганда и политика на денационализация; стратегическите интереси на Великите сили, които в Берлин (1878) и Букурещ (1913) предпочетоха да създадат изкуствени граници и да обрекат на страдание милиони, вместо да позволят осъществяването на българския национален идеал, роден в Сан Стефано. Санстефанска България, макар и просъществувала за кратко на хартия, остана като символ на справедливостта и като вечен укор към онези, които я разкъсаха.

Чрез съдбата на семейство Петкови от Охрид – събирателен образ на хиляди реални семейства – опитах се да вдъхна живот на сухите исторически факти. Да покажа как големите исторически събития – Илинденско-Преображенското въстание, Балканските войни, последвалата подялба и асимилация – се отразяват върху живота на обикновените хора, рушат домове, разделят семейства, убиват надежди. Да покажа героизма, но и трагедията; вярата, но и отчаянието; любовта към родината, но и болката от нейната загуба.

Знам, че Македонският въпрос е сложен и все още предизвиква спорове и различни интерпретации. Този роман не претендира за единствената историческа истина, но разказва историята от гледната точка на българското страдание и българската национална кауза. Целта ми беше да събудя съпричастност, да напомня за цената на националните идеали, предателствата и външните намеси, и най-вече – да не забравяме. Да не забравяме хилядите знайни и незнайни герои и мъченици, които платиха с живота си за правото да се наричат българи.

Македония остава не просто географско понятие или исторически спор. Тя е жива част от българската душа, люлка на нашата духовност и държавност, една незараснала рана, която ни напомня кои сме и откъде идваме. Надявам се "Разделената земя: Македонска Голгота" да допринесе за съхраняването на тази памет. Защото докато помним, тяхната жертва няма да е напразна.

Пролог: Македония.

В края на деветнадесетото столетие и в зората на бурния двадесети век това име отекваше с различна, често зловеща сила из канцелариите на Великите сили в Европа и по прашните мегдани на Балканите. За дипломатите във Виена, Лондон, Петербург или Париж то беше „Македонският въпрос“ – сложна геополитическа главоблъсканица, разменна монета в игрите за влияние, удобен претекст за намеса в съдбините на разпадащата се Османска империя. За младите, амбициозни балкански държави – Сърбия и Гърция – то беше блян за разширение, „историческо право“, жадувана територия, чието преобладаващо българско население трябваше да бъде или отречено, или насилствено претопено.

Но за хилядите, стотиците хиляди българи, които от векове живееха по склоновете на Шар планина и Пирин, в долините на Вардар и Струма, край бистрите води на Охридското и Преспанското езеро, Македония не беше „въпрос“. Тя беше дом. Беше земя, напоена с потта и кръвта на дедите им. Беше люлката на тяхната вяра, език и култура, огнището, от което бе пламнал огънят на Българското възраждане. Беше живата памет за славно минало и съкровената мечта за бъдещето – обединението с Майка България, онази голяма, Санстефанска България, зърната за миг и брутално разкъсана на Берлинския конгрес.

Тази книга е опит да се надникне отвъд сухите исторически факти и дипломатическите ноти, да се чуе пулсът на онази епоха през преплетените съдби на едно българско семейство от сърцето на Македония. Да се проследи пътят им от тихия, подвластен на вековни традиции живот под сянката на полумесеца, през трескавата подготовка и героичния порив на Илинденско-Преображенското въстание, до еуфорията на освобождението през Балканската война и последвалия я кошмар на съюзническото предателство.

Това е разказ за това как геополитическата алчност и националистическите амбиции на съседите, прикрити зад фалшиви исторически аргументи и подклаждани от циничните сметки на Великите сили, разсякоха живата плът на един народ. Как една земя беше разкъсана на три – Вардарска, Егейска и Пиринска – и как българите в нея бяха подложени на нечуван терор, асимилация и гонения, само защото се осмеляваха да помнят кои са.

Това е разказ за една Голгота. Македонската Голгота. За страданието, което бе белязало душите на поколения българи, но и за несломимия дух, за вярата и паметта, които и до днес не позволяват раната да бъде забравена. Защото докато има и един българин, който помни Охрид, Битоля, Кукуш, Солун като част от българската душа, Македонският въпрос няма да е просто страница от историята, а незараснала рана в сърцето на нацията.

Нека страниците, които следват, бъдат скромен паметник на онези забравени герои и мъченици, чиято единствена вина беше, че се родиха българи в земя, желана от мнозина.

Глава 1: Под сянката на Самуиловата крепост

Охрид, Пролетта на 1901 година.

Пролетта идваше късно в Охрид, сякаш изчакваше снегът да се стопи напълно по високите била на Галичица, преди да се спусне към езерото. Но когато дойдеше, тя преобразяваше града. Калдъръмените улички на Вароша, вечно сенчести и хладни, се съживяваха от смеха на децата и виковете на занаятчиите. От отворените порти се носеше аромат на топъл хляб и цъфнали мушката. А над всичко, като вечен страж, се извисяваха стените на Самуиловата крепост – мълчалив свидетел на векове българска слава и векове чуждо владичество.

В една от тези къщи, сгушена близо до църквата „Свети Климент“, живееше семейство Петкови. Димитър Петков, четиридесет и няколко годишен мъж със загрубели от работа ръце и поглед, в който се четеше и мъдрост, и умора, беше майстор-резбар. Работилницата му, малка и претрупана с инструменти и парчета дърво, ухаещи на смола, беше неговото царство. Там, под вещите му пръсти, обикновеното дърво се превръщаше в сложни орнаменти за иконостаси, в рамки за портрети, в изящни домакински съдове. Работата му беше търсена не само в Охрид, но и в околните села, дори понякога идваха поръчки от Битоля.

Съпругата му, Елена, беше сърцето на дома – тиха, работлива жена, чийто ден минаваше в грижи за къщата, градинката зад нея и двете им деца. Стефан, на осемнадесет години, беше висок и строен момък, с пламъка на бащиния си поглед, но и с нетърпението на младостта. Той помагаше в работилницата, но умът му често блуждаеше другаде. Посещаваше българското училище, четеше жадно всяка книга или вестник, дошъл тайно от „Царството“ – Свободна България, – и все по-често се губеше вечер с другари, от чиито тихи разговори и сериозни лица Елена настръхваше.

По-малката, Райна, беше десетгодишно слънце – пъргава, любопитна, с две плитки, които подскачаха при всяко нейно движение. Тя беше любимката на баща си и утехата на майка си, все още незасегната от тежките мисли, които тегнеха над възрастните. Нейният свят беше дворът, игрите с другарчетата и уроците по четмо и писмо при даскал Климентов в близкото училище, основано и поддържано от Българската екзархия.

Тази пролетна сутрин Димитър работеше над сложна дърворезба за нова олтарна врата. Ударите на длетото му бяха ритмични и сигурни. Стефан подреждаше инструменти, но мислите му бяха далеч. Предишната нощ имаше среща на местния революционен комитет на ВМОРО. Говореха за подготовка, за оръжие, за нуждата от всеобщо надигане. Думите на Гоце Делчев, който тайно бе минал през Охридско преди месеци, още горяха в съзнанието му: „Робът се бори за свобода, а свободният – за съвършенство.“ Те бяха роби, макар понякога османската власт да изглеждаше отпусната и ленива като стар звяр.

„Пак си се замислил, сине“, тихо каза Димитър, без да вдига поглед от работата си.

Стефан трепна. „Нищо, тате. Просто… мислех си за даскал Климентов. Вчера каза, че пак са идвали някакви гръцки пратеници в селата оттатък езерото. Обещавали пари и защита на тези, които се запишат към Патриаршията.“

Димитър въздъхна тежко. Длетото му спря за миг. „Гърци, сърби… всеки иска да забие зъби в тая наша земя. Сякаш не им стига турчинът, ами и помежду си трябва да се ядем. Забравят чия кръв е текла тука, кой е писал книгите и кой е строил църквите. Ама няма да я бъде тяхната. Народът знае кои сме. Екзархията ни държи вярата, училищата ни пазят езика.“