„Но стига ли това, тате?“, попита Стефан с плам. „Докога ще чакаме? Докога ще шепнем и ще се крием? Не виждаш ли как турците пак затягат примката? Снощи са пребили двама селяни от Велгощи, уж че укривали комити.“

„Знам, сине, знам“, гласът на Димитър беше по-скоро тъжен, отколкото назидателен. „Но всяко нещо с времето си. Огънят, запален преждевременно, изгаря само този, който го е запалил, и оставя след себе си пепел. Трябва умната, не само юначеството.“ Той погледна сина си право в очите. „Пази се, Стефане. Не прави глупости. Млад си, кръвта ти ври. Но майка ти… и Райна…“

Стефан сведе поглед. Знаеше какво иска да каже баща му. Страхът беше постоянен спътник в живота им – страх от произвола на турската власт, страх от предателство, страх от растящата агресия на гръцките андарти и сръбските чети, които вече започваха да навлизат в Македония под прикритието на борба срещу османците, но всъщност целяха да подкопаят българското влияние.

В този момент на прага се появи Елена. Лицето ѝ беше бледо.

„Димитре, Стефане… бързо. Кайкамътът е пратил заптиета. Идват насам по улицата. Претърсват къщите.“

Дърворезбата падна от ръцете на Димитър. Стефан инстинктивно се огледа, сякаш търсеше къде да скрие несъществуващо оръжие. Обиск. Това можеше да означава всичко – от дребен тормоз и искане на подкуп до откриване на нещо „подозрително“ – българска книга, портрет на Левски, писмо от Царството – и последващ арест, бой, затвор…

„Елена, скрий ония вестници под дюшека“, нареди бързо Димитър. „Стефане, дръж се спокойно. Ти си просто чирак в работилницата. Не знаеш нищо.“

Той излезе пред вратата, заставайки като щит пред дома си, докато тежките стъпки на заптиетата отекваха все по-близо по калдъръма. Слънцето грееше ярко над Охрид, но сянката на страха и несигурността отново надвисваше над семейство Петкови, както над цяла Македония – земя на древна българска слава, превърната в бойно поле на чужди апетити и надежди за свобода, които тепърва щяха да бъдат удавени в кръв. Бурята се събираше.

Глава 2: Шепот в мрака

Тежките ботуши спряха точно пред портата. Чу се груб глас, който извика нещо на турски, последван от силен тропот по дървото. Димитър си пое дълбоко дъх, изправи рамене и отвори. Пред него стояха двама заптиета с накривени фесове и пушки през рамо, а зад тях – местният мюхтар (селски/квартален старейшина), дребен и уплашен човечец, който избягваше погледа на Димитър.

„Кайкамъмът заповяда обиск. Има донесение за скрити комити и оръжие“, изръмжа по-възрастният заптие, оглеждайки двора с подозрение. Без да чака покана, той бутна Димитър встрани и влезе, последван от другия.

Елена стоеше като вкаменена до вратата на къщата, стиснала ръцете на малката Райна, която се бе притиснала до нея с разширени от страх очи. Стефан застана до майка си, опитвайки се да изглежда спокоен, макар сърцето му да биеше лудо. Вестниците бяха под дюшека в неговата стая. Ако решаха да претърсват щателно…

Заптиетата влязоха в работилницата първо. Разхвърляха стружките, побутнаха с ботуши подредените дъски, надникнаха зад тезгяха. Димитър мълчаливо ги наблюдаваше, стиснал юмруци в джобовете на потурите си. Всеки удар на длетото му беше молитва за мир и свобода, но пред грубата сила на властта беше безпомощен.

„Какво е това?“, попита заптието, сочейки към почти завършената олтарна врата с изящна резба на лозница и гроздове.

„За църквата „Свети Климент“, отвърна Димитър тихо. „Поръчка.“

Заптието изсумтя презрително, сякаш самата мисъл за християнска църква го дразнеше, но не каза нищо повече.

После влязоха в къщата. Разровиха скромната покъщнина, отвориха сандъка с дрехи, надникнаха в гърнетата. Елена ги следваше с пребледняло лице, готова да отговаря на въпроси. Стигнаха до стаята на Стефан. Младият заптие побутна леглото. Погледна към навития на руло дюшек. Стефан затаи дъх. За миг му се стори, че всичко е загубено. Но заптието само прокара ръка под леглото, не намери нищо и се изправи. Може би бързаха, може би доносът не беше конкретен, а просто част от поредната акция за сплашване.