Той погледна Стефан в очите. „Не казвам да се откажеш, сине. Знам, че не мога да те спра. Но те моля… бъди умен. Пази се. Въстанието е последната ни надежда, но може да бъде и нашата гибел. Помисли за цената.“

„Знам цената, тате“, отвърна Стефан. „Но ако не опитаме, ще плащаме цената на робството вечно.“

Атмосферата в Охрид ставаше все по-напрегната. Турските власти явно бяха усетили нещо. Войски прииждаха от Битоля и се разполагаха в казармите и около града. Арестите зачестиха. Всеки ден се чуваше за претърсвания, за разпити, за хора, хвърлени в затвора по подозрение. Но това само засилваше решимостта на българите. Нощем по стените се появяваха надписи: „Свобода или смърт!“, „Долу султана!“.

Дори малката Райна усещаше тегнещото напрежение. Веднъж, докато си играеше на двора, тя дотича при майка си и попита: „Мамо, вярно ли е, че на Илинден батко Стефан ще ходи в гората да се бие с лошите турци?“