(Аврамов 2001) Пряко или косвено, изброеното се забелязва и «при съизмерването на родната литература със световната модернистична традиция, при което се сблъскват нагонът по догонване и „юнифициране“ с чуждото и желанието да се твори модерна литература с чисто български сюжети, орнаменти и архетипни намигвания.» (Сугарев 2009) Ключов и в нашата култура става проблемът за противопоставимостта между изкуството и реалността, проявяващ се в различни нюанси, според наличните регионални социокултурни условия и традиционни поведенчески стереотипи. «Причината – продължава наблюдението си Едвин Сугарев — за болезнената понякога пристрастност към този проблем е, струва ми се, очевидна – българският модернизъм винаги е трябвало да отстоява своето право на съществуване в битка със защитниците на здравите поствъзрожденски традиции, с официозния канон, с разните патриарси, доайени, професори и прочее здравомислещи особи, настояващи изкуството да бъде разбираемо за всеки и да служи на нацията, обществото, паметта, историята и морала.» (пак там)

Интелектуалният живот в края на XIX и началото на ХХ век е пропит от всичките отбелязани дотук противоречия, наслагвания, културни влияния и екзистенциални конфликти. Модернизмът, който постепенно покорява европейския културен елит е естетически резултат от сблъсъка на отпаднали ценности и преобърнати стойности. Пълната неразбория от художествени възгледи, политически пристрастия и комуникационни подходи, симпатизиращи и на анархизма, и на социализма, на агресивния бунт както и на социалните утопии, можем да обвържем с възхитата пред Парижката Комуна, с интереса към политическата икономия и с огромния брой пропагандирани демократични идеи, редом със социалните утопии, но също така и с проповедите на Л. Толстой, с теориите на Шопенхауер, Киркегор, с концепциите на будизма… Общото е, че модернизмът е предопределян винаги и във всичките си прояви от презумпцията за високата нравствена стойност на изкуството и от проявяващото се вълнообразно противоборство между присъщия му индивидуализъм и усета за колективното му предназначение. Модернизмът е нестабилно многополюсно единство от експеримент, рецепция, несигурност и риск, защото цялостната му същност е целенасочена проява на активно интелектуално развитие.

В контекста на контактите ни с развития свят 1924 Боян Пенев прави актуален анализ на статуквото, взаимовръзките и предпоставките в интелектуалния живот; на динамичното преплитане между регионализъм и европеизъм. „ Не се е още оформила и няма история.» – констатира авторът. «Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.» (Пенев 1924: 3) Пенев размишлява за българския духовен живот, търси реалната му стойност, социалните и етични предпоставки на явленията, белязани от контактите ни с останалия свят; контакти задвижвани от припрени идеи за модернизация и оставящи отпечатък не само върху бита, но и върху духа и целите, които се поставят в България, върху мирогледа и реакциите спрямо реалността. Актуалните му наблюдения не се различават от регионалните изводи, които отделих по-горе: «Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. … Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност.