При южните славяни, обаче нещата са доста по-сложни. За разлика от страните в или под протектората на Австро – Унгария, при тези от бившата Отоманска Империя, след освобождаването от продължителното феодално господство и национален стопански застой, пълната икономическа и външнополитическа зависимост от Великите сили все още не е актуална. Сравнително обща характеристика в «събуждащите» се славянски държави е първоначалното възникване на по-скоро етични или соцални въпроси, подплатени от икономическа изостаналост; сблъсък на стари и нови социални ценности, формулиране на интереси и актуални обществени цели, сблъсък на морални норми, разминаване на спонтанните надежди и очаквания с политическо-икономическите реалии. Ситуация, картинно напомняща «дилемата на таралежите» (по Шопенхауер) с нелепото единство на патос и страх, амбиции и безпомощност, патриархална традиционност и плаха урбанизация, улегнала нравственост и войнстващ цинизъм. На границата на столетията обществата едновременно са отдъхнали с успокоение от изминатия път и са в тревожно очакване за възможните алтернативи на бъдещето: „ човекът – това е тревога.» (Сартър 1946)

Зората на ХХ век настъпва с общи съмнения, вълнения и очаквания. Балканите се озъртат хем горделиво, хем недоверчиво и формулират безчет «съдбовни» въпроси – как да се излезе от кризата?; къде да се търси спасението?; с какъв социален строй?; с кои икономически съюзи?.. -въпроси, оставащи най-често без отговор. Заключението на Бончо Боев (професор, управител на БНБ през 1906 – 1908 г) звучи общовалидно: «Пред прага на новия век като че се събудихме изведнаж от някакъв сън на строение въздушни кули и се озовахме в мирът на печалната, нищенска действителност, която ни поставя все икономически питания». (цит. по Аврамов 2001) Проблемът на оцеляването е изместен донякъде от проблема за посоката на развитие. Стопанската немощ е затъмнена от неистовите стремежи да бъдем като «другите». Гръмогласни са воплите срещу собствената слабост, заедно с проклятията срещу чуждата сила. Промишлеността (доколкото я има) горделиво се самоизтъква като «национална» (но не и като конкурентоспособна, перспективна, модерна…) – ценност, която е въображаема и идеологична, но няма нищо общо с материалния свят и логично не носи просперитет «Но да вярваме. – ще напише в началото на 1924 г. Боян Пенев — Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява създателите на българската култура. „А защото то е бъдеще, пише един от тях, то е дивно, но тъга ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото възвишение над настоящето.“ Да вярваме и да се надяваме.» (Пенев 1924: 4)

Динамизмът, характеризиращ процесите при «големите сили», контрастира с провинциалността на Балканите на държави, тръгващи с патриотичен патос и въодушевление към демокрация и стопанско изграждане от «равен старт» – би било доста по-точно да се каже: от нулев старт на привидно равни възможности. Държавите са бедни, със слаби съсловия, липсващо едро земеделие, повсеместна задлъжнялост, нищожни спестявания и неосъществима стопанска автономност. Това са територии на селото и ратаизма (към 1900 година градското население на Сърбия е под 14%). Активите са ограничени и разпръснати, институциите са неоформени и без авторитет, социалната решетка на обществото е неструктурирана и блуждае в неплодотворния кръг на семейството и родовите връзки, а не на икономическата активност, капиталите и концентрацията на предприемчивост. От тези «семейни кръгове» логично се зараждат политическите кръгове, в търсене на опора и вътрешна стабилност и без реална обвързаност с нематериалния свят на идеи, идеологии и възвишени цели. През 1901 година Бончо Боев пише: