Сутрин светва, вечер угасва.

Пъстра черга нетъкана на небето е постлана.

През прозореца затворен гост дошъл е чудотворен. През стъклото като влязъл, никъде не се порязал.

Сив орел на хълм виси.

На небето чука, на земята се чува.

Чакат ме, викат ме, молят се за мен, идвам, а всички побягват.

На мост приличам, мост не съм; на студ дебелея, на топло тънея.

Беличко, лъскавичко, никой не го милва.

Сляпо мече по дол се влече.

По материалам сайта http://www.az-deteto.bg/

«Хайде да се преборим! Ако те надвия аз – ще те изям, ако пък ти ме надвиеш – ти ме изяж».

Лъвът забивал зъбите, ноктите, борил се с дървото, изкъртил си зъбите и пак нищо не направил.

Той бил дълбок, широк и пълен с вода.

Оттогава човекът останал най-силен, защото побеждавал враговете си с ум и разум.

Гатанки: Слънцето и луната. Сянката. Небето. Светкавицата. Слънцето. Дъгата. Светлината. Облакът. Гръмотевицата. Дъждът. Ледът. Ледът. Мъглата.

През една ранна лятна утрин Крали Марко се дигна от леглото, облече се, наложи самурения си калпак, препаса сабята си и викна на невестата си:

– Невесто Ангелино, оседлай ми кончето Шарколията, че съм решил да потегля на дълъг път.

– Къде ще идеш, сине? – попита го старата майка.

– В Солун града ще ида, майко. Искам да навестя моя побратим Секула. Натъжи ми се сърцето за него. Отколе не сме се виждали.

– А защо си препасал сабята и защо си нарамил боздугана си? Нали не отиваш бой да се биеш, а отиваш стар познайник да споходиш. Остави си тука оръжието, Марко, да ти не тегне по пътя!

Послуша Марко майка си, разпаса сабята дипленицата, окачи я на стената и захвърли в къта тежкия си боздуган, влезе в малката стая, където спеше неговият малък син, и се наведе да го целуне по челото.

Марковата млада невеста, нали беше хитра и досетлива, докато оседлаваше коня, тайно потули под седлото му сабята дипленица, а боздугана скъта в кожените дисаги.

Яхна Крали Марко своя крилат кон и потегли по широкия солунски път, пресече Битолското поле, по което пасяха белорунни стада, и навлезе в една гъста дъбова гора, погледна дърветата и що да види: шумата им жълта пожълтяла посред лято, като попарени от люта есенна слана клюмнали надолу дъбовите листа. Никога посред лято не е бивало такова чудо.

Крали Марко попита гората:

– Кажи ми, горо, защо си посърнала? Пожар ли те изгори, или слана попари листето ти?

Гората никога не хортува, но на Марка отговори:

– Ще ти кажа, незнаен юнако: нито ме е пожар опожарил, нито ме е слана попарила. Тая сутрин през мене минаха народни поробители – черни арапи с криви ятагани. Те караха три синджира роби – твои братя българи. С първия синджир бяха навързани млади невести с бели забрадки и червени гердани. Невестите вървяха покрусени и ронеха сълзи за невръстните си дечица, останали без майки в люлките.

С втория синджир бяха навързани румени девойки, измъкнати от становете си тъкмо когато тъчели сватбените си дарове. Техните очи бяха зачервени от плач. С третия синджир бяха навързани най-личните момци на твоя роден край. Те пристъпваха мълчаливи, със стиснати юмруци и сподавена мъка. Всичките се влачеха боси по прашния друм и тяхната мъка попари шумата на моите дървета. Затуй съм, юнако, без време посърнала и повехнала.

Бутна Крали Марко коня си и викна:

– Бързай, Шарколия, да ги настигнем! Ако настигнем робите, краката ти ще подкова със сребърни подкови и със златни клинци.

Втурна се бързоногият кон между дърветата като птица леко-крила прегази буйните води на Вардара, прехвърли дълбоките долища.

Накрай полето, при високите стен